ГОЛЕМИЯТ ПАНТЕВ ТРОГНА ПЕРНИЧАНИ СЪС СЛОВОТО СИ ЗА ТРЕТИ МАРТ
Благородно пернишко гражданство, давам си ясна сметка, че се намирам в особен град по особен повод и всички ние сме в особено настроение. На тази дата на европейската карта най-сетне бе поставено обозначението България. България вече не като някакъв екзотичен славянски етнос, а България като държавна единица. Тази дата завинаги ще остане в нашите сърца така, както е била в сърцата на нашите прадеди и така, както се надявам, че ще остане и в паметта на нашите внуци.
Какво се случи на 3-ти март? Две имперски сили, които нямаха особено висок престиж като демократични държави завършиха една война, в резултат от която беше най-сетне възстановена, ако искате да кажа и възкресена българската държава.
Ние все още имаме един необясним комплекс, че 3-ти март не е наш, че някой друг го е осъществил, че някаква война, в която ние вземаме участие, но не основното, е довела до онзи взрив в европейската политика, благодарение на който се появи българската държавна вселена. Не се поддавайте на тези комплексарски внушения, деца мои. Векове преди това имаше продължителни революционни, книжовни, културни, стопански напластявания, благодарение на които беше възможна тази война, назована единствена за целия 19-ти век Освободителна.
Защо трябваше да има външен фактор при нашето освобождение? Отговорът е прост и лаконичен. Защото единствено българите бяха поставени в такава невъзможна позиция, при която беше невъзможно да бъде отхвърлено господството на една чужда и при това враждебна власт без външна намеса. Никой от балканските народи не беше поставен в такова особено положение. България беше поставена под един железен похлупак, без контакти и коридори с останалия свят. Само за сравнение ще ви напомня, че половината от сърбите живееха в Австрия; гръцките острови бяха практически свободни; Румъния граничеше с Австрия и Русия и беше много по-лесно да се осъществяват пропагандни дейности и въстанически акции, внос на литература, внос на оръжие. Само ние бяхме поставени в душната стая и само ние бяхме обсадени с толкова плътна силна турска войска и администрация.
Най-големите крепости на Османската империя бяха на българска земя от Видин до Тутракан и от Белоградчик до Малко Търново. България беше житницата на империята, България беше главния стратегически коридор на спряната пред Виена, но окопала се много плътно на Балканите европейска Турция. Нямаше друг народ с такова невъзможно състояние.
Но има и трети момент. Ние бяхме забравени. Европа не знаеше за нас. Ние бяхме в задния двор, не само на Европа, ние бяхме задния двор на Балканите. Спомените за някогашното ни великолепие, за нашата държавническа традиция, за обстоятелството, че е имало български царе много дълго преди да се чуе за киевските царе, интересуваше само някои тънки познавачи на Изтока и на Балканите. Българският народ нямаше представителство. Едва през 1870 година имаме екзархия, иначе единствения народ под османска власт, който нямаше официално представителство на Балканите, беше българския.
За това ние трябваше да изкрещим, за да ни чуят. За това ние трябваше да се потопим сами в кръв, за да разберат, че не сме изчезнали. За това нашите революционери са по-големи мъченици от всякакви други победили герои. Те знаеха, че загиват, те знаеха, че с черешовото топче няма да гътнат тази империя на три континента. Но те отиваха, за да се принесат в жертва на Отечеството, не ставайки големци в бъдещата свободна България, а обръщайки внимание на цивилизована Европа, че тук стои един народ, лежащ в темелите не само на славянската, но и на европейската цивилизация.
И тогава се намесва Русия, чиято заслуга никога не бива да бъде забравена. България не е освободена от извънземни! България е освободена от оръдието, пиката, шашката на руския войник, независимо дали той тогава е бил поляк, финландец, украинец, белорусец. Това също не трябва да се забравя. Защото тогава Русия изпълняваше една велика освободителна, при това и европейска мисия. Но за да стане така, за да не бъде спряна Русия от враждебните противници, стояха българите. Техните мъченичества най-сетне пробиха леденото мълчание и плътната завеса на едно преднамерено или невежествено пренебрежение. За това ние отправяме благодарствен поклон към всички ония, положили костите си на това олтарно Отечество.
Не мога да повярвам, че нищо от това не тече още в нашите жили! Не мога да забравя, че тъкмо пернишикия край е давал толкова много опълченци! И че тези напети опълченци, които са тук не носят нещо от онзи дух. Не е задължително да се проявиш като герой с кръвни саможертви, но можеш да бъдеш по-добър гражданин, по-добър човек. Такова Отечество не може да загине.
И за това в този ден и час, обръщайки се към този мъченически път, чиито най-сетне ход беше даден на 3-ти март, ние трябва да не забравяме, че 3-ти март беше реабилитация, историческа утеха на всичките онези ужасяващи тъмнини, които преживяхме от края на 14-ти век.
Когато България в края на века става най-значимата държава на Балканския полуостров. Тогава сенките на онези загинали, техният дух вероятно се е успокоил. Защото когато се създаваше тази държава на 3-ти март скептиците от европейския свят казваха, че България няма да има стрелочник, който да може да премества стрелката по проектирания Ориент експрес между Белово и Вакарел. Тази идея беше опровергана с българските институции, с българската култура, с победния боен ехтеж при Одрин. Това най-сетне показа, че свободата не ни е дарена и ние сме равни с другите, а в някои отношения, дявол да го вземе, и малко повече от тях.
В този ден поне да забравим за битовите си нещастия, да забравим за препирните на партийно-политическа основа, да се сетим за онези, които са умирали, знаейки, че България ще има и тежки дни. Но, дами и господа, Родината е като майката – дали е в беда или е богата, дали е просперираща или в угнетително бездействие, тя е ЕДНА – като майката. За това ние шептим поне на Трети март една единствена кратка фраза, която е валидна и за майката, и за Родината: Една единствена е тя.