Аз съм перничанин!

Всъщност не съм. Правя се на интересен. Освен няколко приятели нямам нищо общо с този град. Макар че сутрин мога да стигна по-бързо до пернишкия квартал „Даскалово“, отколкото дo софийския „Дружба“.

Съзнавам колко е неразумно да се определиш като перничанин в София –  дори в обикновените квартали. Ето, комшиите от „Гевгелийски“ онзи ден впрегнаха будното си гражданско чувство в протест срещу изграждането на спирка по жп линията София –Перник. Като причина за гнева си те изтъкнаха дузина причини, сред които най-тревожната бе: Влакът щял да стовари тълпи перничани, които щели да преджобят децата им, да обират апартаментите или най-малкото – да изпотъпчат китните градинки (барабар с найлоновите торбички в тях). Всъщност протестиращите от „Гевгелийски“, както и всички граждани от ЕС, бяха обрани отдавна, без да се усетят. Но не съм чул бившият барман от „Балкантурист“ – Перник, Людмил Стойков да се вози на електричка.

По втора точка – за градинките, моите комшии, както и всички софиянци, също бяха обрани без много шум. Градинките отдавна ги апортираха в някакви смесени дружества, после ги джиросаха в разни строителни компании, които пък озелениха във валута няколко общинари. Но не забелязах будни граждани пред съда при старта на делото „Софийски имоти“.

Да оставим градинките, ставаше дума за перничани. Не знам защо образът на съседа от югозапад отдавна е изведен в заплаха за средностатистическия обитател на столицата. И то много преди да се роди популярният анекдот, че най-бързата кола в света е „Голф“-двойка с пернишки номер. Вероятно съм субективен, понеже карам същия автомобил, за жалост без пернишки номер. Но срещите с перничани на пътя не ме притесняват. Изтръпвам обаче, когато на тясна улица в центъра се опитва да паркира руса дама, около 20-те. Особено ако токчетата й са стъпили върху педала на „Туарег“ със софийска регистрация.

Освен за очакваното „нашествие“ в „Гевгелийски“ перничани бяха набедени и за състоянието на Студентския град. Съмненията плъзнаха след сензационните разкрития на политици, че редовна автобусна линия свързвала кампуса с Перник. В тази връзка съм готов да им разкрия още една тайна, която може би ще ги ужаси, тъй като сигурно ще съзрат в нея нелоялна конкуренция. Редовен автобус свързва столицата и със село Петърч, където живеят ромски фамилии, специализирани в изследването на чужди джобове.

Стара е и враждата между феновете на софийския „Левски“ и пернишкия „Миньор“. Заради няколко счупени стъкла на електричката пернишките запалянковци си носят имиджа на „варвари“. Макар че софийски фенове щурмуваха парламента на два пъти, единият път от които успешно. Кои в България са „диваци и варвари“? Един световноизвестен политик от Ковачевци, Пернишко, е известен и с версията си по този въпрос.

Да си спомним и прочутия перничанин Кире Либерало. Онзи, който надничаше иззад предизборния си плакат в предизборните студиа на ранната демокрация. И който бе превърнат в любим обект на всенароден присмех. Не знам какво щеше да стори Кире, ако беше дошъл на власт, но съм сигурен, че нямаше да превърти външния дълг. Или да приватизира енергото, както сториха други либерали, вече „от сой“. Още ли се смеем на Кире, вместо на себе си? Както забеляза наскоро един друг пернишки чешит: „Либерало беше широка душа човек, фотограф, бохема и през живота си не е прецакал никой“. Впрочем Кирил Борисов си отиде в мизерия под Голо бърдо, точно когато на власт бяха дошли онези либерали, а също и „социалният президент“, за когото Либерало от душа агитираше в края на политическия си път…

Преди 45 години една историческа личност – Джон Кенеди, при посещението си в западната част на разделения Берлин произнася прословутите си думи: „Ich bin ein Berliner“ („Аз съм берлинчанин“). Дали пък в бъдеще шансът няма да е при онзи наш политик, който се провикне: „Аз съм с перничани!“. Не толкова като географско понятие, а като подкрепа към обградените и незаслужено нарочените. Но тъй като това е малко вероятно, не остава нищо друго, освен някой да се подсети: “Перничани от всички градове, обединявайте се!”