ГРАДЪТ НА ХЪЛМА КРАКРА

ГРАДЪТ НА ХЪЛМА КРАКРА

 С развитието  на въгледобива и разширяването на мините в Мошино-пернишкия каменовъглен басейн с царски указ N 402 от 26 юни 1929 г. село Перник е обявен за град. След почти седемвековно забвение селището отново възкръсва като градско средище. Историята на селището Перник започва от дълбока древност и представлява един низ от възходи и падения, но през всички времена то намира своето особено място в обществения, духовния и икономически живот на племената и народите, обитавали земите по Горна Струма. Това може да се свърже с много фактори. Географското му разположение е в котловина между три планини – Голо бърдо. Витоша и Люлин, в самото сърце на Балканския полуостров. По поречието на Струма минава най-краткият път от Средиземноморието към Дунава. Летоброенето на Перник започва от платото на хълма Кракра, заемащо доминиращо положение в Пернишкото поле.

Писмени сведения за поселищния живот в този район преди Средновековието не са открити. Единственият източник на сведения за народите, обитавали платото през вековете, са археологическите материали. Първите случайни находки, свидетелстващи за следи от човешко присъствие по тези места още през античността, са публикувани от Ив.Велков и Б.Геров преди 1960 г. През 1960-1979 г. се провеждат комплексни археологически разкопки на хълма Кракра от д-р Йорданка Чангова и колектив от БАН и ОИМ-Перник. Резултатите от това проучване  изясниха историческото развитие на селищата на платото на хълма. Едновременно се провеждат разкопки и на други места на територията на съвременния град Перник. В квартал “Изток”, на левия бряг на р.Струма  екип археолози начело с М.Чохаджиев открива две праисторически селища, едно от които е от VI хилядолетие пр.н.е. /ранен неолит/.

На хълма Кракра животът се появява в средата на V-то хилядолетие пр.н.е. /средния неолит/. Праисторическото селище е заемало най-високата северо-източна част на възвишението.

Мястото, избрано от първите заселници, ги е привлякло с удобното си топографско разположение. Обзорът, който се открива оттук, дава възможност да бъде наблюдавана цялата равнинна част на котловината. Непристъпността на платото от север, изток и юг е изключвала необходимостта от допълнителни укрепителни съоръжения около селището.

Според археологическите материали поселищният живот на хълма преживява разцвет през енеолита /IV хилядолетие пр.н.е./ и е в упадък през бронзовата епоха / III хилядолетие пр.н.е./. В края на бронзовата епоха / II хилядолетие пр.н.е./ на мястото на стари прекъснали традиции идват изцяло нови.

Към този период се отнася и заселването на тракийското население. Негова “визитна картичка” са глинени съдове с характерни рогчета /”букли”/, разпространени на територията на България през XIII – XII в.пр.н.е. Те се свързват с културния пласт VII b2 при разкопките на Троя и се приписват на траките.

От VI в. пр.н.е. тракийското селище на хълма Кракра се разраства . Два века по-късно то заема почти цялото плато и се превръща в селище от градски тип, обградено с крепостни стени.

Населението му се занимава със земеделие, занаятчийство, търговия, рудодобив. Тъкмо по това време, средата на I хилядолетие пр.н.е. , започват първите разработки на на железните находища и златни залежи по западните склонове на Витоша, което оказва влияние на развитието на поселищния живот в Горнострумската област. Теопомп  за първи път споменава и за използването на въглищата в този район.

Импортираната керамика – червенофигурни гръцки съдове, тасоски амфори, както и монетите от Тасос и на Александър III Велики посочват, че селището е поддържало търговски и културни връзки със съседните области – Македония, Гърция, Егейските острови и илирийските земи. Тази дейност е присъща на значителни градски центрове.

Близостта и преките връзки по поречието на Струма с македонските културни центрове и гръцките полиси на брега на Егейското море се вижда в архитектурните елементи и градоустройството на крепостта. Мощните й стени и вътрешната крепост /акропол/ напомнят редица градове в Гърция, по Западното Черноморие и в Мала Азия / Амфиполис, Коринт, Тиритака, Херсонес, Месамбрия/. Уличната канализация за оттичане на дъждовната вода извън крепостта е подобна на тази в емпорион Пистирос и градовете Истрия, Севтополис, Тиритака и в Елада.

Засега това е най-значимото тракийско селище от предримската епоха в района, засвидетелствано по археологически път – със значителни постройки, култови сгради и съоръжения, административни сгради и портици.

В етнокултурно отношение е интересно съобщението на Тукидит за името на тракийските племена – агриани, населявали горното течение на р.Струма през втората половина на I хилядолетие пр.н.е. За първи път антични автори споменават за тях през V в.пр.н.е. Ариан ги характеризира като едно от най-войнствените племена в Европа. Агрианите, традиционни съюзници на Македония, са известни преди всичко във връзка с участието им в многобройните походи на Александър Македонски през 335- 325 г. пр.н.е. В изворите след 169 г. пр.н.е. те вече не са споменавани.

Разрушаването на тракийското укрепено селище Й.Чангова приписва на келтите в III в.пр.н.е., но според монетните находки селището  продължава да съществува  до началото на I в.пр.н.е., когато наказателните експедиции на римляните в Тракия по пътя Сердика – Пауталия – Стоби – Тесалоника водят до опустошения в крайпътните селища.

За дълго време античното селище загубва своето значение и запада. Известно съживяване настъпва едва през първата половина на II в.

Най-интензивен е животът в него през IV – VI в. Още през III в. на хълма и край него се заселва население с градски бит. Според В.Любенова това са хора от разположените наблизо римски градове, изложени на нападения по време на големите готски нашествия. Селището не е било укрепено и не е имало тогава военно значение.

През римския и ранновизантийския период продължават да се разработват рудните находища в близката околност, по склоновете на Витоша. На северния склон на хълма е намерена колективна находка на оръдия на труда и битови предмети, от IV – VI в. Освен земеделските сечива и дърводелски инструменти тя включва и предмети, свързани с рударството и металургията. Важно място сред занаятите на местното население заемат обработката на цветни метали и бронзолеярството.

Търговията процъфтява. Огромният брой на римски и византийски монети, дошли тук по търговски път, свидетелстват за сериозни търговски контакти на селището с античния свят. Вероятно засилването на паричното обръщение  обяснява една от ценните находки от този период – четири бронзови и стъклени  екзагии / еталони за теглото на монети/, които се съхранявали обикновено в големите манастири, в по-важните административните центрове. Византийската администрация през VI в. упражнява контрола върху монетното обръщение в района, особено върху теглото на златните солиди.

Селището от IV – VI в. заема по-голяма площ от тракийската крепост и излиза извън границите й. Единични сгради има и по северните склонове на хълма. При изграждането на жилищата често са използвани материали от тракийското селище.

В източния район на селището върху основите на езическо светилище през първата половина на V в. е изградена голяма епископска базилика с баптистерий – раннохристианска църква. На северния склон на възвишението, извън крепостните стени, са останките и на друга раннохристианска църква.  IV – V век  е  времето на хриситанизирането на Римската империя. Езическите божества обаче продължават да се почитат. В надписите и оброчните релефи е отразен култът към Дионис и др. божества. В близост до селището  се намират светилища  на Деметра, Персефона, Митра, Асклепий, Хигия, Аполон, Дионис и др. Един  от тези езически храмове е светилището на Асклепий Кейладен – здравеносното божество на изворната вода, което се намира на левия бряг на р.Рударщица, близо до вливането й в Струма, край днешния квартал Изток. Съдейки по археологическите данни то е възникнало през II в.и е разрушено в средата на IV в. Асклепий и Хигия в това светилище съседстват с главното тракийско божество – Тракийския конник.

Преобладаващата част от населението в селището и околностите му остава тракийско. За това свидетелстват тракийските имена върху надгробните стели, оброчни плочки, както и в надписа от римската военна диплома на ветеран-тракиец, заселил се в селището в началото на II в. Част от надписите върху глинените съдове сочат, че в края на III – началото на IV в. в околностите на селището има няколко грънчарски работилници, в които занаятчиите са романизирани преселници от провинция Дакия, пишещи на латински. Друг чужд етнос сред автохтонното тракийско  население в района са готите, настанени от централната власт като федерати в днешните български земи.

В края на VI в.по време на управлението на Юстин II /577 – 581/ селището отново е разрушено в резултат на нашествията на славяните и аварите към Солун и Македония.

Следващата страница от историята на Перник започва един век по-късно. През VIII в. нови хора палят огнища на хълма Кракра, на най-високата му част. Животът се връща на някога оживеното плато, но с друг народ, носител на друга култура – славянската.

Със славяните идва и името на селището – Перник. За първи път то се среща в апокрифната българска летопис “Видение на пророка Даниил за царете и последните дни в края на света” /XI в./. В.Минков извежда името Перник  от името на старославянския бог Перун, като приема, че първоначално селището се казвало Перуник. Иречек го отбелязва в пътеписите си като Перин град, докато местните жители го наричат Градо.

Хронологично животът на средновековния Перник  се разделя на два основни исторически периода : Перник от VIII в. до началото на XI в. и Перник през XI – XII в.

Когато в началото на IX в., по времето на хан Крум и хан Омуртаг, Сердика влиза в пределите на българската държава, селището Перник, заемащо ключова позиция на подстъпите му  от юго-запад, отново се укрепва и се обгражда с каменни стени и бойни кули. Поради важното й стратегическо положение за управители на крепостта централната власт изпраща сановници от прабългарски род, чийто потомък е воеводата Кракра.

Според В. Златарски тези български воеводи-боляри, управители на области в западната част на България, са били полунезависими владетели със собствени крепости и войска. Известно е, че Кракра Пернишки през XI в. е бил точно този тип владетел. Той дори е водил самостоятелни военни действия срещу Византия. Византийските хронисти го характеризират като “мъж, отличен във военното дело” и като човек, който “не отстъпвал нито на ласкателства, нито на други обещания и предложения”.

Пернишката крепост става прочута, когато театърът на военните действия между България и Византия в края на X – началото на XI в. се премества в западните български земи и Средец става обект на няколко нападения на войските на императора Василий II. Византийският  хронист Скилица най-подробно описва мъжествената борба на българския народ срещу нашествениците и двете обсади на крепостта Перник през 1004  и 1016 г. И двата пъти опитите на Василий II да превземе Перник са безуспешни.

След смъртта на българския цар Иван Владислав през 1018 г. Българската държава капитулира пред Византия. Перник заедно с крепостите по Люлин, Витоша, Голо бърдо до Руен и Осогово, образуващи Горнострумската укрепителна система, доброволно се предава. За събитията от това време научаваме от  хрониките на  Скилица-Кедрин и Йоан Зонара. Те съобщават, че щом научил за смъртта на българския цар Василий II  тръгнал срещу българите. Когато стигнал Одрин, той бил посрещнат от брата и сина на прочутия Кракра. Те му известили, че предават известната крепост Перник и други 35 крепости. Тогава императорът издигнал Кракра в достойнство патриций.

Перник не е бил разрушен от византийците подобно на много други български крепости, тъй като  бил силна крепост с важно стратегическо местоположение.

Археологическите находки потвърждават писмените сведения, доказващи, че крепостта запазва значението си през XI – XII в. Особено показателни в това отношение са значителен брой оловни печати от кореспонденцията на управителите на крепостта, византийци, с важни административни лица в Константинопол. Печатът на император Никифор III Вотаниат /1078-1081г./, както и печати на негови роднини, дават основание да се предположи, че през втората половина на XI в. крепостта е управлявана от техен родственик.

През втората половина на XI в. Перник е  разрушен от катастрофално земетресение. Вероятно това е същото земетресение с епицентър “някъде в Македония” от 1063 г., описано в съчиненията на Михаил Аталиат и Йоан Зонара. За кратко време обаче срутените крепостни стени и съоръжения са  възстановени и Перник за дълго време запазва своята отбранителна мощ. Когато през август 1189 г. част от войските на Фридрих II Барбароса  минават през Владайския проход, покрай Перник, Земен, Велбъжд, те не успяват да превземат тези крепости.

Година след това събитие крепостта преживява ново вражеско нападение, този път фатално за нея. През 1190 г., използвайки нестабилното положение на Византия и преминаването на III-ия кръстоносен поход през византийските владения, сръбският велик жупан Стефан Неман напада и разрушава много български градове от Средец до Призрен – крепости, където рицарите не успели да влязат. Перник също не е пощаден. Този път населението на крепостта не се отбранява, а напуска града спешно, като отнася със себе си най-необходимото от покъщнината. Крепостта е  разрушена и  е използвана след това като гробище.

Като средновековна крепост  /фрурион/ Перник е важен военен, административен и стопански център в Първата българска държава и по-късно в състава на Византийската империя. Според археологическите материали населението на града се занимава със земеделие и скотовъдство, лов и риболов. Развиват се занаятите – металургия, обработка на цветни и благородни метали, обработка на кост, камък, предачество и грънчарство. Монетните находки свидетелстват за активни търговски връзки на селището с Византия през целия период от IX до XIII век, прекъснати единствено при управлението на Василий II и Константин VIII, когато България води съдбоносна за нея война с Византия.

Перник остава духовно и култово средище. Хрониките от кръстоносния поход на Фридрих Барбароса споменават за многобройните църкви в крепостта Перник. Резултатите от археологическите разкопки потвърждават тези сведения. На територията на крепостта са открити останки от няколко църкви   от X – XIII в. – представители на различни архитектурни стилове, което се обяснява от изследвателите  като македонско влияние в църковното строителство. Особено впечатлява привратната двуетажна църква-гробница от XI в. – най-ранната сред подобни църкви в християнския свят.

През Средновековието Перник като култов център вероятно е принадлежал към  т.н. Малка Света гора в полите на Витоша и Люлин планина. Изглежда не случайно светият пустинножител Иван Рилски по пътя за Витоша пребивава за кратко време в “место каменно близ рекый именем Струма, до град Периг /Перник/”, както се описва в Народното житие на светеца /XIIв./. В житието му, написано от Патриарх Евтимий, се споменава, че цар Петър правил опити да се срещне с именития  старец в Рила планина. Има вероятност,  пътувайки за Рилската му обител,  царят да е отседнал в крепостта Перник, където при разкопките е намерен негов сребърен печат, който е единствен засега сребърен печат на владетел от онова време. Печатът е бил прикрепен към документ с особено важно значение за Перник /дарствена грамота?/ и най-вероятно свързан с личността и делото на Св.Иван Рилски.

След разрушаването на крепостта от Стефан Неман селището Перник не изчезва, но се премества в подножието на хълма и дълги седем века Градо чака своя “звезден час” като малко китно селце в полите на Голо бърдо, на брега на река Струма. От поколение на поколение се  предават предания за митичния изчезнал във времето град и легендарния воевода Кракра , но зад тези предания стоят реални хора и реални исторически събития, за които ни разказват малкото стигнали до нас писмени извори и  многобройните  археологически паметници.

Историята продължава.

Николай Сивков

Исторически музей – Перник



������ � Svejo